Един човек, когато бил дете, имал възрастен самотен съсед.
Старецът бил дружелюбен с него и детето често се отбивало при него да си побъбрят.
Освен това детето нямало баща и обичало разговорите си със стареца, защото научавало много нови неща от него.
Минало време, детето пораснало, отишло да учи, станало мъж.
Завихрил го животът - работа, семейство, ангажименти.
Всяка минута от деня му била разчетена.
Нямал време дори за семейството си, камо ли да си спомня за миналото.
Един ден, чул, че неговият възрастен съсед е починал.
И изведнъж си спомнил за времето, което прекарвали заедно, за топлите разговори със стария човек и за това колко неща е научил от него.
Почувствал се много виновен, че от години не се е сещал за него. И решил да отиде на погребението, за да се сбогува със своя стар приятел.
Вечерта, мъжът се отбил в опустелия дом на покойния старец.
Всичко там си било същото от времето, когато бил дете.
Единствено малката кутийка, в която, по думите на стареца, се съхранявало най-ценното за него нещо, и която винаги стояла на масата, била изчезнала.
Той си помислил, че някой от многобройните роднини на покойника я е взел.
Тръгнал си тъжен и умислен.
Две седмици по-късно, мъжът получил пратка. На нея било изписано името на съседа му.
Когато я отворил, вътре видял същата кутийка.
А в кутийката имало златен ръчен часовник, с гравиран надпис: „Благодаря ти за времето, което прекара с мен."
Тогава той разбрал, че най-ценното за стареца е било времето, прекарано с неговия малък приятел.
Разбрал колко важно е човешкото общуване.
И че понякога минутите прекарани с някого, за теб може да са нещо малко, но за друг са всичко.
Успех от СМЕХОТЕРАПИЯ!
