Единственото, което притежаваме

Един мъж починал внезапно. Видял, че Бог приближава към него, носейки един куфар.

Той му казал: 

– Сине мой, време е да тръгваме.
Човекът учуден попитал Бог:

– Аз? Точно сега ли? Имах толкова планове.

– Съжалявам, сине. Но играта свърши. Настъпи моментът да си тръгваш. 

– Какво носиш в тази чанта? – попитал човекът. 

– Това, което ти принадлежеше на земята. 

– Моите вещи? Това са моите неща? 

– Съжалявам, сине, материалните неща, които си имал, никога не са ти принадлежали. Те бяха на земята. 

– Може би носиш талантите ми? 

– Съжалявам, сине, но те никога не са били твои. Бяха от обстоятелствата. 

– Носиш приятелите ми? 

– Съжалявам, сине, но те никога не са ти принадлежали. Те бяха част от пътя. 

– Носиш жена ми, децата ми? 

– Съжалявам сине, те никога не са ти принадлежали. Бяха от сърцето ти. 

– Може би носиш тялото ми? 

– Съжалявам, сине. То никога не ти е принадлежало. Беше от прах. 

– Може би душата ми? 

– Съжалявам, сине, но тя никога не ти е принадлежала. Беше моя.

Тогава мъжът, изпълнен със страх, отворил куфара, който носел Бог.

Видял, че е празен. Със сълзи от страдание на лицето си мъжът казал на Бог:

– Никога ли нищо не съм имал?

– Сине, всеки един от моментите, които си преживял, беше твой.

Успех от СМЕХОТЕРАПИЯ!